Писахме си. Попитах го, мога ли да снимам на следащия им концерт, който беше в едно малко клубче. Той веданага каза ДА! Не знаеше, че снимам професионално. Поиска да им направя и няколко снимки за разни събития, които очакваха по-нататък. Разбира се, че се съгласих и се уговорихме още преди концерта да направим снимките!

P.I.F. е една от най-любимите ми български банди и след дългата паузав която нямаше никакви концертине исках да пропусна да ги слушам на никаква цена.

Беше някакси нереално, още не се бяхме събудили от тихото и затвореното и затова не направих много кадри,

предпочетох да слушам и слушах в захлас. Беше наистина приказка. Димо не само пееше, той разказваше с песните сивсеки концерт беше като спектакъл. Всяка песен имаше история и той я пресъздаваше с емоция. Не можеш просто да слушаш, ти участваш в песента, така усещах всичкокоето виждах и чувах. Тогава не предполагах, че това ще е последният концерт, последният глас на Димо, който чувам от сцената. Ако знаех, щях да снимам без да спирам, нямаше да пускам спусъка на фотоапарата…

Сега искам да споделя тази емоция, погледа на публиката, жаждата за още в погледите.

Ще останеш в спомените за тази приказка. Обичам те, Димо!

Липсваш!